Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков "Когато бях Хемингуей" трябва да бъде възприето напълно сериозно и буквално. Всекидневният живот на Петков се опитва да го вкара в рутината и да го подложи на сивотата на ентропията, но той не позволява това. Той създава една реалност, която е по-истинска и много по-смислена от обикновената действителност.

Въображението представлява генерирането на живи образи, които са резултат от различни жизнени динамики, включително тези на твореца. В тях няма нищо измислено или безжизнено; те са част от света, в който съществуваме. Затова Николай Петков осъзнава, че не просто разказва история – тя разказва него; тя принадлежи единствено нему, но може да бъде споделена и от други хора. В този контекст историята не е плод на въображение, а се оформя по множество начини; следователно е важно кой я разказва. Подобно на една от героините си, той има способността да оцелее и да предаде своята история. Душата му е "като магарешки бодил" - "не става за букети и венци", но носи мед.

Нищо в живота му не е фикция – отец Николай не пише историите си лежейки безделничещ у дома. Независимо от бедността си вече е обиколил значителна част от света пеша или чрез всякакви средства за транспорт и говори само за преживяванията си. Умението му всъщност се крие в премълчаването: „в голямата литература връзката между казаното и неизказаното e аналогична на тази между видимата и невидимата част на айсберга“.

Георги Каприев