Поразените

Група жени, загубили своите мъже, се отправят в леденото февруарско утро към мястото на убийството. Сняг пада. Те не разговарят помежду си. Подобно на черни мироносици, но не за да донесат радостна новина, а за да видят ямата, където телата на техните съпрузи и бащи са покрити със сгурия. Снегът не остава върху този тъмен кръг – стопява се веднага. Всичко около тях е бяло, докато този участък остава черен.

Историята разказва за три жени и едно дете, които преминават през трудни моменти от нашата история. Те са засегнати от тоталитарния режим, наложен след съветската окупация след преврата на девети септември.

Всички ние – родените преди 1989 г. и тези след това; всички с връзки към България – сме оставени под влиянието на тези събития по начин подобен на последствията от Чернобилската катастрофа. Размерът на пораженията тепърва започва да става очевиден - факт известен добре на всички нас.

Но дали "Поразените" действително са поразени?

Това е въпросът, който ме занимаваше и успокояваше едновременно докато пишех за трите жени и детето им.

Какво означава поражение и какво победа?

Фразата „…силата ми напълно се проявява в немощ…” от свети апостол Павел постоянно звучеше в ума ми:

Кой всъщност е по-силен според Бога – онзи тихо плачещ в себе си или другият безсрамно ликуващ?