Вицът като езиков и културен феномен. Немско-български паралели и контрасти

Човек може да изглежда нелепо, ако реши да се занимава сериозно с вицове. Възможно е също така да загуби своето чувство за хумор. Това е предупреждение от почти всички, които са опитали да направят вица обект на научни изследвания. Независимо от това, рискът си заслужава. Защото вицовете представляват неразривна и значима част от ежедневната култура на много езикови общности.

Българите имат страст към разказването на вицове при всякакви обстоятелства и притежават устойчиво чувство за хумор, което може би само евреите могат да сравнят с тяхното. Няма основание да се вярва, че след промените през 1989 година вицовете са изчезнали или станали по-лоши. Българските шеги носят отпечатъци от балканския и славянския хумор и от преживяванията през тоталитарния режим, които допринесли за развитието на такъв тип хумор. Въпреки това проявленията му рядко стават предмет на научно проучване – веднъж поради своята "несериозност", а втори път заради погрешно разбиране относно свян или добродетелност: защото всеки, който желае да изучава вицове, трябва да се сблъска с тайната "мръсна" лексика. За българския език систематичното проучване на подобен род лексика остава неизвършено спрямо други славянски и европейски езици. Българската фолклорна традиция предлага богат материал за анализ, както показва серията Фолклорен еротикон под редакцията на Флорентина Бадаланова. Там е споменато предупреждението на Иван Шишманов от 1889 година - когато става дума за науката, човек трябва да преодолее предразсъдъците си и без страх да разгледа темата.

На германците често им се приписва липса на чувство за хумор; този стереотип дори не бива оспорвани самостоятелно от тях самите. Но немското слово съдържа множество изследвания върху темата за хумора като цяло и конкретно върху вица – вероятно защото тази известна „безвицовост“ служи едновременно като фактор за дистанция (изучаването му прилича на работа с нещо чуждо) и мотиватор (опитвайки се da намерим причина зад предполагаемия “немски дефицит”).

Полезно би било тези две културни ситуации сравнително един срещу друг – така можем ли проверим доколко стереотипите са основателни как точно чувството ни за хумор se проявява във вица сред германците спрямо българите? Само чрез такова проучване можем să оценим възможностите za преводa na текстови жанр viц.. Именно това e целтa нa настоящoто izsledvane .