България... една човешка длан

Есен
Сбогом, произнесох.
Ако така си решила,
Тогава…

Мила,
Както прелетни птици,
Ние се срещахме тук случайно.
И звездите –
Колко много звезди ни осветяваха вечерта…
Но светът е непостоянен;
Виж как двете следи по пясъка изчезнаха,
Не ги има вече.

Последните думи заглъхват в далечината,
Неизречени,
Както преди.
Есента –
Тя мина оттук и хвърли жълтите си листа.
Аз съм пленник.
Осъден.

Знам -
Ще загина на кладата на любовта.

Вятър духа и храстите влачат краката ми.
Хоризонтът свали капюшона си като палач.
Някой плаче...
Защо? Няма причина да плачем!
Ставам част от вечерния здрач.

Горя!
Изчезвам сред дима –
както еретикът осъден на смърт изчезва;
както лодката потъва в бурните бездни;
както брегът бледнее в тъмното.
Сбогом казах:
Ако това е твоето решение -
добре…
Сбогом! Сбогом!
И морето реве с всичка сила —
това е Черно море.