Абсурдни времена 2

Той:

О, изглежда вече нямам тайни пред теб!
В Миро те разпознах – в атлазно синьо!
Луна. Сърце. И твоята строфа
вплетох в платното с моя рима.

Говориш за…
Разбира се, познах!
Париж е нежен, весел и провокативен!
Че съм твой още от София признавах,
а че ти си моя в Париж – благодаря!

С вървим през стария площад Пигал,
и всички двойки ни гледат завистливо –
ако Ван Гог беше тук да ни види,
след това щеше да рисува слънчогледи!

Тя:

При теб, разбира се! Не мога до никого друг
из Париж да се разхождам.
Напук на всички завистливци и на дамички,
които излизат извън кожата си,
които ни наблюдават с тъжен поглед
и шушукат зад гърба ни:
„Какъв кошмар! Той с нея! Жив позор!
Той е безобразен! А тя пък е развратна!“
О, няма спор! Свещена простота!
Не осъзнават колко прави са всъщност!
Безобразни – в града на любовта!
Развратни – ами така трябва да бъде!
През рамото ми минава твоята ръка,
аз с палец играя по панталона ти,
пресичаме площад Пигал така
и той аплодира от балконите.
Ако Ван Гог можеше да ни види сега –
как трепетно спускаш длан към моя лакът –
с кръв от отсеченото си ухо
би нарисувал сто актови картини!