Нощем с белите коне

Той лежеше в тъмнината, а сърцето му беше неспокойно. Изведнъж си спомни белите коне – синьо-белите коне – в една нощ, каквато не би могла да бъде: гъста като кръв и студена като стъкло. Ноздрите им бяха изящни, отворени подобно на очи, а шията им бе напрегната. Той отлично знаеше защо желаеше да притежава картината; всъщност това представляваше неговия първи спомен – първото нещо, което детските му очи видели с удивление. Светът не се е разкрил пред него постепенно или бавно; той не се е появил от сенките и не се е оформил от хаоса. И дори ако така е било, той нямаше никакво припомняне за това. Светът му се откри по начина, по който театрална завеса се разтваря. Тогава той зърна синята нощ и белите коне, които ясно чуваше как цокотят с железните си копита. Един висок кабриолет със здрави седалки и дървени облегалки подскачаше по неравния път. Те слизаха през някаква усамотена планинска клисура; конете тичаха в равен тръс и първоначално виждаше само техните гърбове и остри уши. Спускаха се безкрайно дълго време, сякаш пътуваха към друг мрачен и подземен свят. Въпреки че беше нощ, всичко изглеждаше невероятно ясно за него.