Написан камък

Най-съществените ни тревоги не произлизат от външния свят. Затова се вслушвах в собственото си вътрешно чувство, осъзнавайки, че по този начин чувах самия себе си и дълбочината на душата си. Усещах основния ритъм на моето съществуване, което беше пронизително и изтощаващо като звука от стар парен локомотив. С настъпването на вечерта този звук постепенно затихваше – угасваше заедно с последните лъчи светлина. Тогава, облекчен и щастлив, търсех близка кръчма или заведение за бира; хранех се без да обръщам внимание какво ям и пиех две-три бири или бутилка вино, а понякога няколко чаши гроздова ракия. Пътят обратно към дома винаги бе дълъг – минавайки през няколко трамвая, тролеи и автобуси.

Прибирайки се късно през нощта в почти празната стая под наем, виждах познатия двукрил гардероб, евтината маса със единствения стол върху него и същите стари вестници. Легнах така както бях облечен - даже не свалих обувките си; защото писъкът бе замлъкнал временно, но знаех, че ще се появи отново сутринта – когато денят винаги носи своите притеснения.