Елените

Създаването на роман от страна на литературен критик не е особено често срещано явление. Още по-необичайно е такъв роман да бъде интересен за четене. Въпреки това, творбата на проф. Игов с многозначителното заглавие “Елените” представлява завладяваща и интригуваща книга, изпълнена с множество капани и оставяща след себе си редица неразрешени въпроси. Разказват, че след прочитането й Радой Ралин заявил: “Най-хубавият български роман!”, а после пояснил своята позиция: “Блазе му на Светльо за такава любов!”. Романът придобива допълнителни измерения чрез доброволното заточение, наблюдавайки морето от планината. Персонажът в творбата носи "красивата нещастна душа", която всъщност служи като въжен мост към местата на изгнание.

“Елените” притежава способността до последния момент да крие двусмислие относно това доколко разказаното е насочено към жени и доколко главният герой (с ясно изразена мъжка идентичност) цели през разказа си да улови призрачната, недостъпна жена – не просто да я визуализира или реконструира, а да я повтори, представяйки света през нейния поглед; измервайки времето със собствения си дневник, който при сравнение с текущото време се оказва леко забавен; но именно тази закъснялост носи меланхоличен оттенък.