Дневник на една изгубена обич

Вярата не представлява знание, а е начинът, по който човек живее в света на незнанието.

Ерик-Еманюел Шмит успява да изрази универсалното чрез лична и дълбока изповед, докато преминава през траур за изгубена любов. Всеки читател може да се разпознае в неговите думи. Основният акцент е, че животът остава красив и продължава напред.

След над 30 книги, преведени у нас, в настоящия „дневник“ Ерик-Еманюел Шмит отново (освен в „Нощта на огъня“) прави жест към своите читатели: той открива част от своя богат вътрешен свят и обкръжение – семейството си, отношенията с баща си и начина си на живот. Въпреки тъжния повод – смъртта на майка му – Шмит успява да трансформира болката си в осъзнаване за "дълга към щастието", който тази светла жена оставя след себе си като урок по живот; урок изпълнен със страст към изкуството, хумор и култ към радостта.

Разглеждайки собственото си страдание, възрастният автор ни позволява да навлезем в неговия свят - един свят с дълбока връзка между детето и Мама (с главна буква), както и творческото вдъхновение, което го извежда от бездната на скръбта…

Както във „Нощта на огъня“, авторът пак използва интимна лична история по време на загуба за предаване на универсални истини - всеки читател намира частица от себе си. Животът е прекрасен и продължава.

От петдесет и шест години назад помня как вървяхме рамо до рамо; чувствахме се силни и спокойни в централната част на един свят, чийто образи бяха подредени под нашите крака. Майка ми ме озаряваше; аз я озарявах също - двамата сияехме непобедими и мракът постепенно се отдръпваше пред нашата светлина.