Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В началото на прехода към демокрация в България след 1989 г. настъпи значителен напредък в реабилитацията на маргинални автори и техните произведения. Литературната сцена постепенно се разширява, откривайки нови явления, които преди това бяха игнорирани поради идеологически причини. Въпреки че периферията стана много по-богата, напрежението между централните и периферийните автори остана непроменено – центърът продължава да доминира.

В този контекст обаче ще опитаме различен подход: вместо да разглеждаме периферията през призмата на централните авторитети, ще анализираме централното творчество чрез перспективата на периферийния дискурс. Целта е да възобновим интереса към забравени конфликти от миналото, породени от академичната среда и учебниците. Но каква е паметта за тези сблъсъци? Спомняме ли си противоречията между д-р Кръстев и Йордан Маринополски или Пенчо П. Славейков с Йордан Маринополски? Често споменаваният образ на Маринополски остава сведен до "изцепки". Нашето литературно-критическо наследство служи повече на победителите; но тъй като Йордан Маринополски попада в категорията на загубилите, целият ни анализ цели да проследи хронологията на едно литературно поражение.

Тази история не може да бъде изградена само върху публикуваните трудове в многотомни издания или рядко срещаните брошури на самия Маринополски. Критиката тук ще разглеждаме основно като последователна дейност, проявяваща се в литературни и обществени медии от времето – както известни така и непознати писма и мемоари относно лични катаклизми и падения. За всички персонажи във въпросната книга литературата е била начинът им за живот; критиката представлява дробовете, чрез които тя съществува.