Вълшебни приказки от средновековна София (чаршията на златарите)

Приказките, които са събрани в настоящия текст, произлизат от моето семейство. Много назад във времето предците ми били златари в София, но по-късно били изгонени и се установили в Чеканчево. След Освобождението те се завърнали обратно в селото. Тези истории са предавани от майка на дъщеря и внучка, а аз бях последният техен слушател. Баба ми Светозара познаваше много стари разкази, свързани с периода, когато градът все още носел името Средец. Въпреки че я смятали за неграмотна, тъй като не знаела да чете и пише на съвременен български език, тя четяла църковнославянски с лекота и помнела литургии наизуст. От нея научих житието на Св. Пимен и Св. Никола Нови, както и историята за Алексея Человек Божий; чувал съм „Кървава кошуля“, „Александрията“ и омилията „Ходене на Пресвета Богородица по мъките“. Днес осъзнавам, че късновизантийските романи и поп Пею са били първите автори влияещи върху мен. Към тях добавям приказките, които съм събрал тук самостоятелно обработвайки ги. Както в книгата ми „Длета и ружи“, така и във „Вълшебните приказки от средновековна София“ представям непочитания до момента занаятчийски фолклор от страна на фолклористите. С това отдадам почит към социалната група, от която произхождам – нейното духовно наследство става все по-ценно за мен с годините. И понеже останах единственият пазител на това наследство през моя живот предлага тези невинни разкази на младото поколение без далечни спомени - да обикнат града Средец – вторият Багдад.

Владимир Свинтила