Няколко реда. Стихове и рисунки от литературната дупка

В българската история, социална и политическа терминология неравностите символизират препятствия, които трябва да бъдат преодолени. Какво обаче можем да кажем за дупките? Те са специфичен вид неравности, свързани с пропадания.

Уважаеми читателю, напълно е разбираемо да се съмняваш в загадъчността на заглавието на тази малка книга. В световната литература намираме произведения от подземията и мъртвите домове, философски размисли от тъмен свят и дори отвъдното. Нашата литературна традиция най-сетне успя да достигне до глобалните несъвършенства - имаме стихотворения родом от литературната "дупка". Обикновено в такава дупка се засаждат дървета или враговете падат по време на чужди атаки (както при битката при Адрианополис, където цар Калоян успешно побеждава кръстоносците). За тези, които предпочитат да гледат към близкото ни тоталитарно минало, ще спомена автора Тодор Шопов – той е връстник на известните "ломски ямки", където посеви били засаждани в специални ями с предварително поставен тор. Растенията трябвало бързо да преобразят недозрелия социализъм в зрял...

Без капчица ирония мога да добавя, че корените на Тодор Шопов произлизат не от изкопана случайна ямка, а от древни български земи като Тулча например; благодарение на нашето членство в Европейския съюз те могат отново да оживеят.

Поетичното присъствие на Тодор Шопов черпи вдъхновение от научната традиция на най-стария университет у нас, където авторът преподава вече повече от три десетилетия. Заради това неговите стихотворения няма скоро да избледнеят нито пък представляват временно явление. Непременно важен аспект за тяхното възприемане са рисунките – също родом от литературната дупка – направени от талантливия Борис Драголов.

Относно автора на тези няколко въвеждащи реда остава утехата му: литературната дупка всъщност означава неговият скромен кабинет в подземието на Ректората Софийски университет , който повече от 50 години бе дом за Университетската печатница; надеждата му е именно тя остава жива завинаги.
София, 11 декември 2006 г.
Димитър Томов