Наследниците на Цар Самуил Кн.2: Позорът на падението

Завършвам последните страници на тази книга и чувствам как сълзите ми текат. Нямам сили да продължа. Ръката ми се изморява, а трябва да завърша и финалната глава, с която ще затворя този абсурден етап от българската история. Плача, сякаш моята Родина, изгубена в чужди земи, се подготвя да бъде погълната от нови цивилизации.

Тази глава трябва да бъде осемнадесета и годината на позора – осемнадесета. Какви букви да използвам, за да остане запомнена завинаги? С български или с византийски? Нямам сила за довършване, но нямам избор!

Имах надежда, че потомците на цар Самуил ще успеят да запазят мощта на царството си и няма да се поддадaт на изкушенията на богатствата или борбата за власт и величие. Но в сложността на българските интриги загубих дори последния проблясък надежда. Не знам дали ръката ми ще издържи още малко време, но е нужно все пак да напиша и заключението – не само за книгата! А за Негово Величие Първото Българско Царство! То трябва да бъде кратко, ясно и могъщо! Като звука от камбанен удар — спокоен и равномерен сигнализиращ края. Боже опази! Не! България не може просто така da приключи! Никога не може!

Царедворците жадуваха Константинопол; нямам друг вариант освен ги водя там - като имигранти - за да станат свидетели на своето окончателно падение пред триумфа на убиеца на България!"