Прекарване на времето

На един приятел

Не съм сигурен дали след смъртта или преди нея, но започвам да се съмнявам във всичко.

Това сравнение между човека и тръстиката, което есетистите безкрайно преписват помежду си – то не е вярно. В самата тръстика има нещо привидно еднообразно; красивото й полюшване и прецизност звучат така, сякаш не принадлежат на човек. Опасно е да се оставиш в ръцете на спокойствието и заблудите на видимото движение, подобно на тръстиката - винаги сама, но закриляна от небесната шир.

Тази предателска хармония с настроения в светли тонове носи със себе си слабост и забвение; тревожността представлява прашасалата непредвидимост или истинският страх от неизвестното - все аспекти, които са част от живота ни. Но евтината метафора не трябва да ни спира: виж как движението на тръстиката и тишината при допир изглеждат толкова красиви през любовната нощ. Утре ще завали дъжд и ще отвее както мислите, така и растенията – защото това е неизменният ред.

Виктория Лекова идва на света през 1986 г., но умира многократно след това. Получава награди като "Биньо Иванов" и "Христо Фотев", а с парите купува книги и храна. Не печели нито Гонкур, нито Хердер и никога повече не заминава нанякъде.
Напротив – тя се връща от Нанси във Франция, където завършва "Академия на Отчаянието", откривайки Павилиона на Смущението в централната част на душата си. Завършването на романа й "Умората на отшелника" се оказва твърде трудно заради неговия характер; въпреки това ежедневно публикува монография под заглавие "В навечерието на бесовете". Изважда единствена стихосбирка "Вариации на нулата", издадена от Фабер, която погребва в кашон над гардероба в спалнята си. Всички четиристотин копия получават много добри реакции.

Не умее да създава приятелства; цял живот развързва връзките си с другите хора. След смъртта няма кой да произнесе слово за нея.