Хората, които заспиваха сами

Определянето на жанра на „Хората, които заспиваха сами“ от Светослав Тодоров може да се окаже предизвикателство. Затова ще последваме насоките на автора и ще опишем неговия нов сборник като „моментна проза“. Няма как да не е логично за един журналист и DJ да съчетава кратки форми в своя творчески микс.

В началото на книгата той я определя като „концептуална книга, която обединява мигновени истории между късия и микро разказ“. Въпреки това изповедният тон и загадъчността на историите, комбинирани с бързия ритъм, придават поетичен характер без строфи. Както Георги Господинов споменава в текста си от задната корица, влиянието на новите медии и писането на статуси оказват своето въздействие.

Предполагам, че книгата е малко над 50 страници; вероятно след прочита й ще искате да се върнете към нея веднага. В противен случай няма как напълно да оцените историите за Аделина – изчезнала физически и духовно, момчето с безболезнено разделение или визуалната проститутка. Има още много интересни идеи, които заслужават внимание.

„Хората, които заспиваха сами“ притежава перфектна структура за neo-noir стил — колаж от привидно несвързани разкази на различни персонажи. Представям си ги говорещи в полумрачна стая по време на разпит с чуващи се сирени от линейка или дори звукът от детектор за лъжата.