Поезия / Фернандо Пинто до Амарал

**ИГРА НА СВЕТЛИНИ, ЗАСПИВАЙКИ**

Посвещава се на Гащан Круш

В стаята, в която няма никой, рисувам дъха на най-отдалечената звезда — именно тя все още ми разказва от гроба си. Желах да я наблюдавам през прозореца, когато синевата на нощта ме успокоява в тази тъмна и мрачна стая, където изобразявам образи от времето, осакатени като парчета от огледало. Те блестят върху леда на моята душа, която е все по-замъглена и почти разплита под тежкия поток на забравата. Умората, паднала в съня ми, тегли ме към тинята, където са загинали най-древните сълзи: сянката ме връща обратно в бездната, където призраци тихо се пробуждат в напрегнатия контур на един сън — неуловим трус, трептящ между пердетата или жалузите като последния зов на ангел, който едва издържа под моите клепачи.