Четвъртата власт. Кн.4

Ако някой беше казал на Светослав Илчев, че текстът от шейсет реда, който му предложиха да напише за вестника на Августин Сокеров - "Ниво", ще има национално значение, той със сигурност щеше да го помисли за луд. Как иначе? В последните години той бе написал томове с почти хиляда страници труден текст, изискващ огромно усилие. През годините на прехода професията писател стана обезценена и буквално се срина - телевизиите завладяха вниманието и четенето намаля драстично; тиражите бяха минимални – около петстотин до хиляда копия, а продажбите им също не вървяха добре. Всеобщата мизерия беше ужасяваща – хората нямаше как да си позволят вестници, камо ли литература. Много писатели изчезнаха безследно.

Интересно е обаче как социализмът преди време можеше да изглежда като златен век за българската литература. Тогава се четеше активно и имаше голям глад за книги и знания. По времето на социализма всяко момче с желание можеше да пробие в литературния свят и да навлезе в сложната материя на поезията или класическите произведения. Литературният живот кипеше: автори като Матев, Джагаров или Далчев спокойно можеха да стоят рамо до рамо с велики европейски поети.

Светослав Илиев често размишляваше защо именно репресивният социализъм успяваше да роди толкова забележителни творци, докато след падането му свободата доведе до упадък и показа посредствеността във всичките й форми. Вместо качествени стихотворения виждахме само евтина музика и банална продукция; истинските поети загиваха под натиска на новите фалшиви таланти.

Илиев чувстваше гняв към обществото си — така наречената свобода отключила най-низките човешки инстинкти вместо творчество или култура; мутрите станаха символи вместо вдъхновяващи фигури от историята. Чувстваше сякаш народът заслужава участта описана от древногръцкия мит за цар Мидас — там където демонът Силен учил краля колко жалък е животът му.

В крайна сметка Светослав Илиев осъзнаваше тежестта на знанието си — то го задушавало понякога и го карало да преминава през хилядолетия цивилизации само за да стигне до простотата на философското познание: „знам, че нищо не знам“.