Две Българии за един град

...Беше в края на февруари 1868 година...

Предишните зими бяха дълги и мъчителни - не само една или две, а цели десет години. Мек, влажен сняг, достигаше до пояс и запушваше пътищата и пътечките през Батовската гора от Дишподак (Осеново) до Дервент (Изворско), от Варна до Хаджиолу Пазарджик (Добрич). Край замръзналия бряг на реката самотно стоеше зимната кашла на Радул с тъжен вид. Единствено тук, сред белоснежното безмълвие и жалния вой на вълците, животът се пробуждаше с тихото гласче на първите млечни агнета.

Десетината арнаути – чобани и гавази на чорбаджията спяха натрупани върху хасъра (рогозката) край огнището, покрили се с рунтави ямурлуци. Във въздуха цареше миризма на лой, барут и вкиснало; сладкия звук на похъркване изпълваше помещението заедно със здрав сън далече из албанските усои...

Единственият буден беше Юмер, главатарят на бабаитите. Цяла нощ обикаляше около кошарите с пушката си. Ямурлукът му почти щеше да се разпадне от студа - едвам го предпазваше коженото агнешко сетре под него от жестокия мраз.

Три големи кучета – наполовина вълчести кръвожадници следваха стъпките му.
Опипа резетата по саите едно по едно, отвори последната врата като се наведе ниско и влезе вътре. Вълкодавите прелитаха между краката му пръв.

Остра топла миризма на прясна овча тор нахлу във вкочаненото му лице и приятно погали душата му. Запалвайки огнивото със газеничето плахо освети стаята...