Апокалипсисът е дело лично. Разкази

Всичко продължава, но не за дълго. Това е нашият най-добър живот. Раждаме се, раждаме деца, срещаме и губим хора от живота си. Всеки сам натрупва важните въпроси за онзи миг. Междувременно обаче работи, гледа телевизия, скача с парашут, пише безсмислици, храни се три пъти на ден, стиска си пъпките, има връзки наляво и надясно, купува пералня, плаче и чете приказки на децата си; понякога бие жена си или отделя въглероден двуокис и пот; шепне молитви и допуска грешки; действа разумно в моменти на глупост или обратно - проявява неразумие като мъдрец. Скачайки без парашут от седмия етаж той лекува махмурлука си чрез алкохол и постоянно изпитва страх от нищожността същевременно игнорирайки истинските заплахи. Женят се за неподходящите партньори и страдат от различни болести; разпространяват клюки и вируси; тревожат се излишно или просто забравят.

Разказите в „Апокалипсисът е дело лично“ използват езика на съжалението за да предадат универсалния натиск на ежедневието върху човека (както например в диптиха "Дъждовният есенен ден"). Фенерски успява да постигне отлична пластична стилизация без ненужна назидателност или крайни контрасти между образите. Темата тук е именно разминаването – онова дистанциране между хората което не произтича нито от нечия вина нито от някаква съдбоносна причина. В същото време това разминаване изглежда както първично вещество така и основополагаеща причина.