Луна в празен вагон

Стиховете описват неуверените стъпки, измачканите завивки и кучетата на безсънието, които цяла нощ драскат по вратата. Чувството за тежест се увеличава – тялото, което никой не желае, става все по-леко и крехко. Вътре носиш камък, а езикът ти е сух; голи охлюви изпълзяват от под камъните и оставят следи от самота зад себе си. Движиш се напред-назад с опипване като слепец между двете крайности на пресъхналото желание. В коридорите на къщата зеленикавият мухъл расте подобно на очите й или нейния плач - чия е тази къща? Кой ще те утеши в този мъртъв следобед, увиснал над парапета? Жената с напукани устни ли ще бъде спасението или може би стремежа да я прегърнеш и така да възвърнеш своята свобода?