Така видях земята

Миналото е вечен спомен, а бъдещето представлява животно, което се движи по своя маршрут. Човекът е продължението на тези две измерения. Нека навлезем в живота като в лабиринт и да се изгубим без значение дали напред или назад. Времето запазва всичко в своята памет, съществуващо едновременно с творене и разрушение. То остава неподвижно, но изключително дълбоко; там ще останат нашите очни кладенци, които му позволяват да ни вижда при спомени за нас. Когато ни отнася към светлината, то записва имената ни с невидими знаци във въздуха, за да можем един ден да се завърнем чрез тях – макар никога наистина да не сме си тръгвали.