Ключ на българския език

Започнала през 1858 г. в Одеса и отпечатана в Букурещ през 1885 г., тази книга е издадена за пръв път от Киро Стоянов, племенник на Раковски. Издаването става по завещание на автора, който желае творбата да бъде съхранена "като очите му" и предоставена на обичания български народ.

Уважаеми читателю,
В ръцете си държиш произведението „Ключ на българския език“ от Г. С. Раковски. Идеята за книгата се ражда у него през 1857 г. в Нови Сад, тогава част от Австро-Унгария, а работата над нея започва в Одеса година по-късно. След смъртта му, тя е публикувана от неговия племенник Киро Стоянов с цел да изпълни волята на автора.

Раковски е известен предимно като активен инициатор за подготовката на народа ни за национално въстание срещу османското владичество след провала на легията да пренесе борбата обратно в България; той обаче е не само писател, но и блестящ учен.

В своя труд Раковски прави задълбочени анализи относно структурата и произхода на българския език, доказвайки неговата древност и връзките му със самскритските и индо-зендските езици. Той разглежда старобългарските вярвания във връзка с описаните в Авеста хинди традиции и подчертава значението им - например твърдейки че българската писменост предшества тази на Кирил и Методий.

По време на проучванията си той акцентира върху Херодотов текст относно тракийците като вторият най-голям народ след индийците, стигайки до извода, че славяните са наследници именно на тракийците – дори имената "българи" идват преди "славяни". В анализа си установява сходствата между думите “пеят” (пея) и “славят” (славя), което подкрепя тезата му за единството между тези две групи.

Според него балканските българи никога не са губили независимостта си до падането под турско робство; те често призовавали свои сънародници отвъд реките Дунавица и Волга към обща защита срещу римляните след Траявовите завоевания. Отделната война помежду им водела до големи победи благодарение на лидерства като това на Костадин Велики при формирането Източната римска империя с основна опора военните ресурси сред тракийците.

Анализирайки историята след пораженияте нанесени от Филип Македонски както първоначално така после наред със римляните , Раковски открива как Атика постепенно загива до статуса малък регион управляван разединено - много интересно представяне включително поведението нагръцките обществени структури основани главно около поклонниците посещаващи техните светилища .
Той критикува остро гръцкия начин за интерпретиране собствена история — особено възприемането доколкото Александър бил назначаван тяхното спасение .

Освен това отбелязва наличността френските народи също да могат би трябвало повечето им корени бъдат тясно свързани със славянската миграция . На финалния белег присъждане внимание обръчек внимания към нашитепесни които припомнят Галатистайте конфликти още III век прн.е показвайки колко важна историческа памет притежаваме та сближава ранни латинистички сведения потвърдителели реалности живеещи о Балканах."