Земя на Божи длани. Опитомяване на страстите

Над всичко в “Опитомяване на страстите” се откроява достоверността. Достоверност за съдбите на иначе така различните герои. Достоверност на страстите и преживяванията им. Но и достоверност на времето, в което живеят. Едно преоткриване на Добруджа, съхранила много от това, което помним от творбите на Йовков, но и по-различна – каквато е била тази земя преди текезесарската колективизация и миграцията към големите селищни центрове, преди антирелигиозната пропаганда да разклати християнските и нравствените ценности. И каквато е била по време на премълчаваните и до днес изстъпления на румънските власти. А избраната стилистика на автора е в духа на най-силната национална литературна традиция.

Заченат съм на дядовата си воденица, а съм роден на една гара. От кречеталките съм наследил жаждата да говоря, а от шумотевицата на перона – копнежа да пътувам по белия свят. Не съумях да струпам грамади от мълчания и не можах да хвана мъх като търкалящите се камъни. Постоянните ми прибежки от театъра към литературата и обратно към екрана ме подсториха да преброждам и отминали времена. Не за да диря изгубеното време, а за да го населявам с фантазията си и се намирам във всяко едно от тях. Така се озовавах в небивали светове на хармония, чийто поданик ставах. Не всичко от изговореното заслужава да бъде увековечено на белия лист хартия. По перото ми се стичаха думи, които се превръщаха в слова. Това е борба, която наподобява провиране на камила през иглено ухо. Проврях цели кервани през все по-стесняващите се иглени уши – работа за два човешки живота. Самозалъгвам се, че почеркът ми не може да бъде сбъркан с ничий друг. На това му се вика стил. Упрекваха ме, че употребявам много стародавни думи. Аз сам се самоназначих за един от пазачите на българския език. Ето, това с няколко думи съм аз – Павел Павлов.