Капризната игра на времената. Избрани стихове

Появата на Любомир Левчев, който внезапно стана тема на разговор в цяла Европа, е приятно изненадваща. Двете му стихосбирки – „Звездопът“ и „Рицарят, Смъртта и Дяволът“, които излязоха едновременно, смело отразяват настроението на един четиридесетгодишен мъж, живеещ в комунистически режим. Той се чувства у дома не само в България, но също така и в Париж, Ню Йорк и Токио; той е гражданин на света с избрана позиция и отворено отношение към всички съвременни предизвикателства, изпълнени с митове, лудости и нервни кризи.

Любомир Левчев е близък до поети като Ханс Магнус Енцесбергер или Збигнев Херберт и по уникален начин формулира истини за смъртта – те са страшни, детски naivniи учудващо точни. Вдъхновен от абсурда и осъзнавайки противоречивостите предоставяни му от Запада, българският поет надминава Евтушенко или Вознесенски във възприемането на света около себе си; той го анализира психологически почти инстинктивно.

Той взема самолета си през континентите: среща Гинзбърг по пътя си; разговаря с бизнесмени, министри хипита , гладни индуси и венецуелски милиардери; наблюдава как ценностите се сблъскват помежду си - дали това не би могло да доведе до объркване? Малцина днешни поети успяват толкова добре да уловят това световъртене. По този начин марксизмът при Левчев самопреработва своята концепция или иначе казано – обогатява се с вдъхновяваща мечтателност.

Ален Боске, Из „Един сомнамбуличен марксизъм“ (в."Льо Монд", 1976 г.)