Аутопсия на една любов/ тв.к.

На третия такт, глухо и мистериозно, Жоро контрабасът започна да свири: осмина... пауза... осмина... пауза, две осмини... пауза. "Болеро" от Рабел.

Бени се наклони към микрофона, притиска флейтата до устните си и от нея зазвуча безкрайната мелодия, която сякаш произлиза от нищото - загадъчна и сладострастна, топла като испанска нощ и изпълнена с непозната опасност и тъмна страст. Тази музика носеше в себе си магьосническо заклинание и предчувствие за нещо присъстващо, дебнещо и неизменимо… с печално предупреждение, мрачна тържественост – ножове, нощи и лоши намерения! Това беше една единствена горда мелодия без модификации; всеки следващ инструмент я поемаше с ритуална повторяемост. Тя нарастваше все по-силно и мрачно; ритъмът на барабанчето ставаше все по-ясен и остър докато в крайна сметка всички инструменти се събраха във форте – огромната сфера на мелодията: екзалтирани, напрегнати и обречени… След това те завършиха в мощния финал със зловеща модификация на това страховито произведение, където мелодията, ритъмът и тактът едновременно пронизват черната пропаст на безкрайното нищо.