Единствена модерност: Есе върху онтологията на настоящето

В зрялата постмодерност доскоро изглеждаше, че съществува общо разбиране и мълчалив консенсус относно характеристиките на модерността, които вече не са желателни. Например аскетизмът или фалоцентризмът на модерното (не съм напълно убеден дали то изобщо беше логоцентрично); авторитаризмът му и периодичната репресия; телеологията на модернистичната естетика в нейния стремеж от новото към най-новото; култът към гения или провидеца; нежеланите изисквания към аудиторията – всички тези аспекти, свързани помежду си и често представляващи различни проявления на едно и също явление, бяха многократно подчертавани от анализаторите.

Но сред бурята на споменатите негативни реакции - до звуците от счупени стъкла и шума от хвърлени стари мебели - през последните години сме свидетели на значително по-различни явления. Те предлагат обратна посока към разнообразие от стари концепции, а не тяхното унищожение. Така едно от основните постижения на постмодерността - както в сферата на "теорията", така и в философски контекст - бе дискредитирането на традиционната философия като дисциплина, което доведе до появата на нови форми мислене и концептуално писане. Въпреки това сега наблюдаваме завръщането на класическата философия глобално, започвайки с най-древните области като етиката; естествено възниква въпросът дали не се приближаваме до метафизиката (както подсказват спекулациите за Ню ейдж физиката) или може би дори теологията (където негативната теология обещава да разклати основите й).

Сега виждаме как политическата философия отново се прокрадва напред, следвана от древните теми за конституцията и гражданството, гражданското общество и парламентарното представителство – проблеми били актуални още през края на XVIII век. Изглежда обаче няма усвоен урок относно предизвикателствата отпреди един революционен век, когато традиционният буржоазен поглед върху държавата се сблъска с трудностите около класовото социално битие.

Фредрик Джеймисън