Дамата с рентгеновите очи

В българската литература, която изобилства от местни цветя, този автор представлява нещо като декоративно растение – леко странно и ексцентрично, което по-скоро се отглежда в закрити пространства. Ярките му деформирани форми са доста бодливи. Вероятно именно затова художниците често избирали кактуси за кориците на неговите антологии; те намират в тях удачна метафора и обобщен образ на собствените си възприятия. Няма да е излишно да спомена, че тази своеобразна „емблема" на разказите му произтича благодарение на самия писател, който изпитвал удоволствие от кактусите, скрити зад ярките обложки на юбилейните му книги.

В една своя гротеска Светослав Минков описва битовата проза като „витаминозна". Неговото капризно въображение е създало пародийна картина: когато четем подобни произведения, в стаята ни вирее буйна трева с малко метличина тук-там; чуват се лай на кучета и мъркане на крави, а въздухът ухае на пресен мляко. Книжният рафт постепенно става плет с жълтеещи тикви зад него и когато погледнем в огледалото, виждаме пред себе си усмихнато теле.

Ако решим да му отвърнем със същата стилна пародия, можем да наречем неговите разкази „авитаминозни", защото при четенето им около нас започват да се появяват различни апарати – кабели и рентгенови лъчи; фантаскопи и ампули; чипровският килим трансформира в пластмаса, радиаторът - в атомен отоплител. А ако надникнем във фотьойла до нас, ще срещнем стандартната усмивка на робот готов да послужи за нашите желания.
Симеон Султанов