Студен ядрен синтез

Петър погледна ръцете си: здрави, мощни и с червен оттенък. Все още нямаше нищо кафеникаво по тях. Завъртя ги пред себе си и се усмихна:
- Виж ти, човек на седемдесет години все пак може да бъде суетен.
Днес беше неговият рожден ден, но отново около него не бе имало никого, който да дойде да го поздрави. Липсваше му и Ваня, която единствена можеше истински да го разбере. Петър сякаш я видя в огледалото; забеляза белега от шарка на дясната скула и почувства как признаците на старост вече започват да се проявяват там. Неговите връстници бяха отдавна покрити с петна.
Звънчетата на телефона иззвъняха мелодично и след това прозвуча гласът на Хари, когото винаги разпознаваше:
- Сам ли си, идиот?
- Не съм - едва успя да отвори уста Петър. - Нали току-що се разделихме? Какво ти е нужно?
- Имам предложение за сделка.
- Не ми трябват пари.
- Лъжеш! Няма такъв човек като теб – всеки има нужда от средства докато е жив.
- Явно искаш просто да затвориш телефона...
- Слушай, това вече е разговор между приятели.
- И ако не реагирам положително, то е само защото сме били във взаимното несгодие./.../