Memento minotaurus

В изкривената уста на лабиринта
потъват
и стон, и шепот,
болка и съмнение.
Удавени в отровната си съдба,
повлечени от страховитото си бреме,
потомци, изпълнени с ужасни интермедии,
си спомнят звуците
на вдъхновението.
Градът е опустошен без надежда,
безлюден и тъжен.
Жестока самоубийствена нежност
в прегръдката на лепкава мелодия
изплуват силуети
неизбежно.
С усърдие
някъде далеч цъфтят
лози,
а опиянените ветрове се движат неуверено.
Из мрачни алеи и гори,
вгледани в луната,
псета вият.
В измамна елипса обикаля
планетата.
А Минотавърът
пасе
телета.