Езикът на пустотата

"Езикът на пустотата" от Антоанета Николова е наситен с текст, който лесно се възприема и предизвиква увлечение. Това е слово, което нежно и изискано въвежда читателя в философския и поетичния свят на източната мъдрост и осъзнаването за живота. Този свят стои в контраст с рационалистичната философия, където интелектуализмът доминира, но същевременно е близък до поезията, която "Пустотата използва да говори за Неизразимото". Въпреки че този уникален език не изглежда само като далечен културен феномен, той представлява универсален комуникационен канал – започвайки там, където свършват думите; може да бъде изразяван чрез българската поезия и словото на нашите творци.

Тази значима връзка между източната философска традиция и българската литература – дълго разделяни от огромни времеви и пространствени бариери – става възможна единствено благодарение на интуитивното разбиране на авторката. За да превърне това сложно преходно движение в естествена хармония, тя трябва да приюти духа на източния мъдрец с неговата всеприятелска настройка към света и детското доверие.

Източната мъдрост обединява различните аспекти на съществуването - тяло-душа, мисли-емоции - без раздвоения. Пътят към тази интегрирана визия започва от детството ни със спонтанността на сетивата. Така антикризисните концепции като начало-край или просто-сложно са взаимосвързани. Чрез своето произведение Антоанета Николова успешно пресъздава преживяванията си от източната философско-поетична перспектива в рамките на българската лирика – защото те вече са част от нейния вътрешен мир.

Когато става дума за „думите-вибрации“, идват звуците от непрекъснатата мелодия през целия свят — именно тогава мъдреца-дете успява да надмогне шумовете около него независимо дали общува чрез китайския или друг език.

Липсата на ясна жанрова класификация тук всъщност подчертава пробива срещу стереотипите: книгата комбинира философско-културологично проучване с литературоведчески анализ относно човешкия опит у дома както в Азия така и у нас.

„Езикът на Пустотата“ не само разглежда концепцията отвън; то живее посредством конкретни примери от българските творци. Сред тях обаче самата Антоанета остава пропусната — нейният собствен стил носи Живота Устремление Пустота: свободна стихотворна игра.
В тишината си тя помага нашият усет да се настрои спрямо тези чужди култури или местни гласове.

Скромността ѝ показва как авторката владее диалога с Пустотата; колкото повече хора разпознаят чувствителността й толкова повече светът ще стане цялостен акт единица.
Нонка Богомилова