Някога бяхме богове

Мартин Петков започва да публикува както проза, така и поезия от 1997 година. Той е автор на стихосбирките „Сателитни антени” (1998) и „Зимни птици” (2011), а също така на сборника с повести „Те не вярват в приказки” (2008). Негови творби са се появявали в списания като „Пламък“ и „Понеделник“, а също и в различни поетични сборници и алманаси, включително Славейковите празници на поезията през 2006 и 2007 г.

Прозата му обикновено има фантастичен характер, вдъхновена от писатели като Аркадий и Борис Стругацки, Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес сред други. Множество негови кратки разкази са били награждавани и публикувани благодарение на литературни конкурси организирани от български издателства и електронни медии.

В сборника с разкази "Някога бяхме богове" акцентът не е толкова върху фантастичното, колкото върху човешките отношения, емоции, структурата на света и търсенето на мястото на индивида в него. Николай Тодоров коментира: "Разказите на Мартин Петков притежават сдържаност, непретенциозност и интригуваща оригиналност. Те избягват предразсъдъците на постмодернизма без да прибягват към остарялата естетика от осемдесетте години. Времевата и пространствена неопределеност са отлично реализирана – рядко подобно изграждане носи общочовешки послания без да звучи naivno или претенциозно. Ироничните нотки заедно с фантастичните аспекти – които не са често срещани в съвременната българска литература – представляват добро допълнение; усещането за 'поп' или 'пълп' литература тук остава по-слабо отколкото това за уникалност."