Аз, прочетеният вестник. Досието на един пловдивски главен редактор

В този живот не съм се родил в Париж, както беше предишния път. Вместо това, появих се на бял свят в болница на края на града – в Първомай. Годината е 1954. Разгледах всички вестници от деня, когато се преродих като син на обикновени родители, но никъде нямаше споменаване за моето раждане. Публикуват статии за славните социалистически комбайни и техните песни за приятелството със СССР, възхваляват огнените танци във фабриката за олово и цинк в Кърджали и хвалят младите поети, които следват работническата класа и критикуват световния империализъм. А относно мен – нищо! Никога не попитах майка ми или баща ми дали причината е, че концепцията ми не е одобрена от местната партийна структура на БКП.

Моят университет носеше името Огнян Сапарев. Често търсех компанията на Владимир Янев и Светлозар Игов; те бяха моята Магнаурска школа. Завършвах образованието си чрез четене на различни журналистически материали. Докато другите репортери упорито пишеха как петилетките приключвали за 4 години, аз полагах усилия да ги завърша с няколко месеца по-рано в своите репортажи. Но наградите „от Горе” така и не дойдоха при мен; може би защото материалите ми излизаха под заглавие „Посмали, манго”? Вечерно време взимах допълнителна специализация чрез копиране на текстове от мой любимец в журналистиката – Костадин Чонов. Добромир Тонев твърдеше, че съм поет - а аз самият нямах представа.

„Аз, прочетеният вестник” представлява опит да разбера дали усещането ми е вярно: живея ли живот чужд? Наскоро посетих една книжарница с надеждата тайничко да видя дали книгата ми вече е поставена сред останалите заглавия там; изглеждаше като… библиогробница. Бях почти готов да помоля издателя си да спре публикуването на ръкописа си кога един представител от жълтата преса ме нападна с въпроса: „Кой си ти?”.

А кой всъщност съм описвам именно тук – в тази книга.

Авторът