Черната кутия

Не мога да повярвам, че баща ми е в тази черна пластмасова кутия, току-що пристигнала от митницата. Няма как това да е истина. Кутията стои на масата в хола и погледите на всички са насочени към нея. Пълен шок! Не разбирам какво точно са очаквали – просто една кутия, обикновен пакет. Вдигам я и усещам тежестта й; от ъгълчето се посипва черен прах... предполагам, че това е прахът на баща ми...

Повече от 15 години минаха след трагичната смърт на професор Банов в Америка. Синовете му поеха различни пътища и водят отделни животи, но травмата от внезапната загуба все още ги преследва... Откъде идват призраците? От дълбочините на съзнанието или мрачните реалности? Как сигналите отвъдното достигат до настоящето? Има ли формула за успех? Кога загубата става освобождение?

В новия роман на Алек Попов текат две паралелни истории, които представят два противоположни житейски модела - "Успелият" и "Неуспелият" българин се срещат в Ню Йорк с цел да погребат семейните си призраци и осъзнават, че социалните етикети нямат нищо общо със щастието. Действието преминава през границите между черния хумор, ужас и мелодрама - между действителността и чистата фикция. Развръзката изглежда подрежда пъзела, но всеки трябва сам да намери своите отговори.

---

Из глава девета от романа "Черната кутия", където главният герой опитва късмета си като разводач на кучета в Сентръл Парк.

Алек Попов

Walking Dog Service беше разположена в партерния етаж на Осемдесет трета уест улица. На табелката имаше унило синьо куче с каишка; краят й изчезваше във ръцете на невидим стопанин — неприятно впечатление създаваше всичко това. Спуснах се по стълбите внимателно да не ударя челото си о горния праг. Бях се облякъл подходящо въпреки жегата: носех дълги панталони и сако; малко преди да стигна там нахлузих стилна връзка за врата, която взех от гардероба на брат ми.

Погледнах отражението си в стъклената врата — отлично!

Посрещна ме руса жена около петдесетте с помята пола до коленете и плетена бяла блуза под която надничаха чашките й за сутиен. Стените бяха покрити със снимки на кучета прикрепени с карфици; климатикът работеше усърдно изпращайки въздуха навсякъде из помещението.

— Грейс Козловски? — попитах без желание да се усмихвам.
— Аз съм — потвърди тя делово. — Как мога да ви помогна?
— Говорихме вчера по телефона... дойдох за интервюто.
— Аха! Мистър...?
— Банов… Ангел Банов… или само Анго.
— Аха! Приятеля на Сретен?
Кимнах макар думата „приятел“ леко преувеличаваше нашите отношения.

— Имате ли опит с кучета Ангъс? — запита тя заинтересовано.
— О, разбира се! Имам куче!
Бях репетирал лъжицата сутринта.
— Какво порода?
— Кокер-шпаньол мисля ще звучи добре.
Тя въздъхна:
- Това са капризни животинки...
- Зависи как ги обучаваш — казах уверено.

Грейс ме погледна студено:
- Вие само трябва да ги извеждате навън!
Обясних й защо кандидатствам именно тук: наскоро съм дошъл в Америка и не желая времето ми просто така да минава докато чакам нещо по-подходящо; интелигентният човек може успешно справя всякакви задължения независимо колко ниски изглеждат те пред обществото…

Интересуващ я фактът вече бе споменаван много пъти явно направи впечатление върху нея – затова решиха веднага аз мога започне работа след пополнение необходимост форма плюс информационен буклет…

Следвайки инструкциите ми дадоха клиент почти моментално…