Италианското момиче

Това беше името, което италианката ми спомена, когато излизаше от гората в онзи ден, който сега изглежда толкова далечен. То звучеше като заклинание, подшушнато за бъдеща употреба. Чак сега успях да го произнеса на глас. Тя се приближи и седна на другия край на леглото, а ние двамата останахме вперени един в друг. Не си спомням да съм гледал някого по този начин - сякаш погледът ти поглъща отсрещния човек и той става част от теб. Усещах я физически, но не беше просто плътско желание; това усещане бе свързано повече с времето – едно безкрайно разширено чувство за настоящето. Не се усмихна, но строгият й вид постепенно омекна като восък и премина в тъжно обезсърчение. Сякаш внезапно отпуснала стегнатостта си, тя бе обхваната от умората на дългия пътник след дълго пътуване.