Краят на историята и последният човек

В духа на Ницше, е необходимо да разгледаме следните въпроси: Не представлява ли човекът, който се чувства напълно удовлетворен от универсалното и равноправно признание, нещо като непълноценно човешко същество, заслужаващо презрение; "последният човек", лишен от стремеж към борба и амбиции? Има ли друга страна в човешката природа, която активно търси конфликт, опасност и приключения; няма ли тя да остане неудовлетворена от спокойствието и благоденствието на съвременната либерална демокрация? Зависи ли истинският ни комфорт от признанието, което по своята същност е неравномерно разпределено? Дали желанието за неравнопоставено признаване не е основополагающо за приемливия живот както в миналите аристократични общества, така и в днешните либерални демокрации? Ще зависи ли бъдещото им оцеляване до известна степен от това доколко гражданите искат да бъдат възприемани не само като равни, но и като превъзхождащи другите? И дали страхът да станеш "последният човек", достоен за презрение, няма да подтикне хората да изразяват себе си по нови начини с риск пак да се върнат към бруталността на "първите хора" чрез жестоки конфликти за престиж с модерни средства?

Настоящата книга цели именно да разгледа тези въпроси. Те естествено възникват при обсъждане на концепцията за прогрес и идеята за линейна универсална история на човечеството. Тоталитаризмът — както левият, така и десният — доминирал през голяма част от последния век значително отклони нашето внимание от този важен проблем. Но упадъкът на тоталитаризма в края на века ни призовава повторно да повдигнем темата.