Аврамови хроники

Имената, периодите и събитията, описани в книгата, са действителни. Не съм направила никакви промени на информацията, която усвоих по време на пътуването си към финала на този роман. Той започна да се пише през 2006 година. В продължение на почти две години не успях да завърша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че няма да мога да генерирам повече идеи. Но след осем години намерих сили да разкажа тази история.

Само чрез приемането можеш да продължиш напред. Единствените евреи, които познавам като жертви от онези времена, са Данка и Ертман Преис. Те живееха близо до нас в родния ми Брацигово и баба ме водеше при тях на гости. Посетила съм Освиенцим и познавах хора с партизански опит. Възродителният процес между 1984-1985 г., беше пред очите ми – тогава бях десетокласничка с туркини сред приятелките си от Нова махала. Знаех какво преживяват те и как страдат заради него; стояха струпани около печката в класната стая вместо зад чиновете си. След това престанаха да идват в училище вероятно за месец - не помня дали им записваха отсъствията. Ако някога Нигяр, Севгинар или Сюзан прочетат тези редове, нека знаят, че ги помня добре. Спомням си голямото преселение през лятото на 1989 година – цели села опустяваха: техните жители тръгваха към Турция само за избори после се връщаха обратно у дома.

Написах този роман с убеждението, че хората не принадлежат към различни етнически групи, а сме част от една планета независимо от цвета на кожата или имената си – всички ние сме равни човешки същества.