Emigranti

"Срещали ли сте пеенето на скорците? Не? В нашето село те са много. Приземяват се тук, кацат на стената. А точно под нея са гробчетата на децата. Те ще им пеят до есента и вероятно и по-късно. Нямаме място, където да ги погребваме, а и за тях няма нужда от гробище – те ще отидат направо в Рая, защото не са причинявали зло.

Как започваше този ден? Слънцето все още не бе изгряло напълно, но светлината постепенно пронизваше мрака - онзи тънък предел между земята и небесата, където светлина и сенки се срещат преди окончателното си разделение. Тя затвори очи и опита да избягва мислите за вчерашния следобед. Чуваше как рейсовете тръгват – когато първите коли потегляха, значеше че е пет часа. Знаеше какво произтича от тази познатост - гумите удряха широкия кратер по пътя; шофьорите го знаеха добре отдавна, но нямаше начин да го избегнат заради теснотата на улицата.

„Още никой не е станал“ – прошепна Вихра с облекчение, че умът й беше насочен към безопасни теми. Безсънието изглеждаше далечно след лексотана през нощта след трудния разговор с Христо; единственото което оставаше в съзнанието й бе неговият въпрос „Защо?”, който я преследваше безкрайно.

Светлините идващи с понеделнишките рейсове я объркваха; чувстваше приближаваща се конфронтация и неизвестността относно работата я плаши при всяко завиване зад ъгъла на коридора преди да успее да намери убежището в стаята си.
- Знаеш ли... трябва да сложим край - каза тя след като изчака келнерката да се махне.
Виждайки лицето му изпълнено със смут от новината – пулсиращите венички бяха очевидни; кръвта заля лицето му почти мигновено щом осъзнае думите ѝ. Но после ума му бързо асимилира казаното – той доби онази бледност типична за подобни ситуации, която Вихра страшно желаеше дори само да спомене във вътрешните си размишления: страхуваше се от неизменяемото бъдеще пред себе си. Все пак знаеше колко още го обича и искрено не желаеше съдбата сама да решава.

- Много мислех... много вечери прекарах без сън...
Избягвайки погледа му рутинната рутина въртяща лъжичката в пластмасовия чашка кафе продължи.
- И защо? Защо всъщност? Макар че предполагах това неминуемо ще стане… — промълви Христо наведнъж — Бях сигурен ,че раздялата ни чака някога... твърде прекрасно беше всичко.”
Янко Долапчиев."