Броеницата

Написах тази книга така, както е, защото не знам как да подхождам по друг начин, ако наистина търсим своите лични отговори на въпросите за смисъла. Подложих се на словесно саморазрушение, което беше болезнено, но и искрено – такова трябва да бъде според мен всяко изповедално саморазкритие.

Смятам, че един ден ще си тръгна с убеждението, че ако отделяме повече внимание и влагаме жизнена енергия в нашите размисли и равносметки, историята на човечеството би могла да изглежда напълно различно. За съжаление обаче тя често е разпокъсана - не само в словесен аспект.

Защо „Броеницата”? Ами защо не? Нали животът ни представлява низ от все по-малки златни кехлибарени зрънца от хора и събития, които остават назад във времето?

Подзаглавието „На попрището жизнено далеч отвъд средата” обяснявам в края на книгата. Там пиша следното: „От уважение към Данте използвам игра на думи. В неговото произведение става дума за това как човек осъзнава грешките си в мрачната гора – той открива истинския път благодарение на спътниците си като Вергилий. Ние днешните смъртни живеем значително по-дълго време; често сме сами свои спътници в тъмния лес. Бог продължава да предоставя шанс както на гениите, така и на нас останалите поне опитваме ли се да осмислим дали вървим по правилния път или сме затънали в мрак.” Опитваме непрекъснато… Какво всъщност разбираме – само Господ знае.

Господ – несъмнено. Но ние – не винаги. И все пак никой не ни пречи да проучваме околността дори когато е мрачно."

Васил Пекунов