Да бъдем силни поети

Сънувах
снощния сняг,
покриващ свежия гроб на един приятел –
поет, скромен, но с достойнство,
самотник по улиците на Бургас.
Той изскачаше зад ъглите,
опиянен от етимологиите на думите,
вслушан в тяхното ехо
в мъглата на предсократическия смисъл,
дълбоко потънал във вечната надежда
за език без изрази –
гласът й можеш да чуеш вечер
край солниците и тръстиките,
дошъл от северния вятър.

Понякога го нападали жестоко
пияните синковци на еснафите –
презирал празните радости
и не носеше богати дрехи;
удряли го със злоба,
без да осъзнават че
тялото му е само обвивка,
а духът остава недосегаем и свободен.

Някъде високо и светло,
в свой собствен честен атеизъм,
там където всички ние мечтаем да стигнем.