Дъно в небето

Темата за времето, което остава или не (представено чрез метафори като „превишена скорост“, „отминаващ вятър“ и „родословно дърво“) е ключова в творчеството на Александър Арнаудов. Неговият стих гласи: „Гробът му е празен“, защото дните ни изтичат подобно на кръв, а корените им тежат и се стремят към небесното дъно. Вече отдавна сме мъртви, но това не беше достатъчно; Апокалипсисът на сърцето настъпва, а любовта ни представлява ангела на собствената си смърт - всичко това говори за яркия и упорит поетичен глас на младия автор. Неговият дебют демонстрира не само прецизност в езика, но и задълбочени познания върху модерната поезия от ХХ век. Творбите му преминават през метафизичните парадокси на Паул Целан, Илзе Айхингер и Янош Пилински.

Васил Прасков

Любовта, смъртта, семейството и самотата са основни теми в "Дъно в небето", където Александър Арнаудов представя вечността с елегантни кратки стихотворения. Метафорите са точни, провокативни и оставящи следа у читателя. Книгата разглежда трансформациите (както доброволни така и наложителни), които водят до промяна между различни състояния - от един покой към друг или от един живот към следващия. Изказвам благодарности към автора за вложеното време и умение.

Катерина Стойкова

Лаконичен и болезнен стил характеризира стихотворенията на Александър Арнаудов - те са афористични, недоверчиви във възгледите си със скрит романтизъм; той изглежда като "момче пропаднало в небето", удивено от неговата бездна. Стихотворенията му са кратки разкази за бързо четене; обаче нека читателят да не се подлъгва по бляскавата скорост - тук “царят на джунглата” дели пространство с “царя на небето”, а ако не се замислим над причините за това положение, ужасът от житейските драми ще остане заключен навеки.

Кристин Димитрова

Поезията привлича вниманието с кратките си стихотворения носещи силна емоция както философска натовареност. След прочитането само няколко реда човек може да усети как собственият свят затваря врати пред лапидарната красота тях.
Палми Ранчев