Думи извън сцената

Константин Илиев е противник на литературния стил и фалшивото поетично изразяване. Въпреки това, той не се вписва в съвременните тенденции за разрушаване на лъжливия словесен барок чрез употребата на жаргон и разговорен език. При него този процес е естествен и органичен. Той има остър усет към лъжата и фалша, а речта му е кратка и почти кодирана. Разбирането й не е лесно; нужен е определен ключ – драматичният усет, който предполага театралност.

Според Любен Гройс, Константин Илиев не играе ролята на съдник, а по-скоро на летописец. Най-близо до него стои Чехов; подобно на великия лекар, Илиев наблюдава симптомите и регистрира протичането на болестта, търсейки вътрешната устойчивост и евентуално предлага решение с помощта на художествени средства. Неговите анализи са трудни за интерпретация – те често предшестват действителността; докато животът все още узрява, той вече улавя дълбоките причини за страданията. Цялото творчество на Константин Илиев представлява едно непрекъснато произведение – своеобразна човешка комедия от времето, в което живеем.

Леон Даниел подчертава интереса към автобиографиите на личности като Константин Илиев: те дават отговор какво наследство ще оставят „тези“, които имат уникалната възможност да обитават реална утопия независимо дали тя носи щастие или бедствие - концепция малко противоречива спрямо самата дефиниция за утопия според проф. Амелия Личева.