Правило 42

Не, не и пак не. Никой не те разбира, освен мъртвите поети. Единствено те проникват в очите ти като морета и с далечните си брегове звънят, докато на пясъка от твоите сънища спи нещо, а крабовете го пробиват със своето несигурно настояще. Дълги перести листа падат, а вятърът издига водни статуи.

Тук никой няма да те разбере - замерят те с изгнили междуметия; катинарите щракат и ключовете се въртят вместо маргарита между зъбите ти. И така подивяваш зад решетките на недоверието, спейки на Луната; измисляш имена за птиците и рисуваш безкрайното върху пепелта, надявайки се то да възкръсне – ти, бащата на феникса и майката на детето.

Може би тези хора не разбират какво е истински извор – за тях той просто е воден поток, а не светлинна империя с сенчеста армада и мокри следи по гладките камъни от Шива и Лакшми. Може би нямаш поза лотос – просто седиш и чакаш някой да повярва в теб или малко зайче да дойде при теб – ти си баща на вечния скептицизъм и майка на дъжда.

Какъв порой! Какви светкавици! Пиршество за сетивата! Ако сред тази суматоха от небеса и пръст остане някой сух - той ще бъде висок колкото огромна тайна с лице толкова благородно дълбоко коренено, че започваш да осъзнаваш себе си - баща и майка на новоизлюпени въпроси.