Стъклена кожа. Поезия

Ако метафората представлява Цветето на поезията, то творчеството на Йордан Пеев може да се оприличи на Градината с цветя. Новата му книга потвърждава впечатлението, че в българската литература разцъфтява талант с изключителен усет за магическите свойства на метафората, които създават нови художествени реалности. Този поет изпитва дълбоко уважение към ефирните, но могъщи същества – думите. Вероятно именно затова те го награждават с щедрост за неговото ритуално отношение към тях. Имам усещането, че понякога той получава повече от това, което е очаквал. Както казва народът: "Дай Боже всекиму", но в началото на своя творчески път той изглежда като избран любовник на някоя от дъщерите на величествената Дама Поезия.

Важно е да подчертая, че не става въпрос за безгрижно и краткотрайно приключение; тук говорим за съдбоносна връзка с всички рискове и предизвикателства на отдадеността и клетвената вярност. Нимфите на Поезията не прощават гордостта или забравянето. Не виждам причини да смятам поета за склонен към тези пороци, но считам за важно да спомена това, тъй като те са известни със своето заразително влияние.

Освен непоколебимата привързаност към несигурната съдба на поета и благосклонността на капризните думи спрямо неговото творчество, още един фактор ме кара да вярвам в бъдещето му като автор – интуитивното (неподсказано отвън) обогатяване и задълбочено осмисляне темите в произведенията му. В новата книга има стихотворения с остро социално послание и философска задълбоченост. Читателят няма как да ги пропусне; те не са просто отметки от списък с условия за държавна награда - а важни акценти, които ще останат запечатани във времето както портретът така и името на автора.

Петър Анастасов