Няма такова нещо като свободно слово и това е добре

Докато заемаше поста председател на Националната дарителска програма за хуманитаристика, Лин Чини често подчертаваше, че нейните виждания относно учебния план, литературната стойност и канона са споделяни не само от консервативни съмишленици, но и от либерали като Артър Шлезинджър и дори марксисти като Юджийн Дженовезе. За Чини този широк консенсус ясно показваше, че тя изразява здравия разум в контекста на радикални и нихилистични атаки срещу основите на западната цивилизация. Макар да не формулираше точно така своето послание, смисълът беше ясен: ако хора с толкова различни политически убеждения могат да се обединят около антипатия към новопоявилото се явление - независимо дали го наричаме мултикултурализъм или политическа коректност - то това е знак за опасност и трябва да бъде отхвърлено от всички разумни индивиди.

Въпреки това въпросът е по-сложен; консервативните идеолози и либералните активисти реагират негативно на едно и също явление не защото имат идентична гледна точка, а защото споделят подобна структура на мислене – макар съдържанието й да варира. Тази структура противопоставя важното на случайното и ни принуждава да сме внимателни, за да предотвратим доминацията на случайността над същността. Дори Лин Чини и Юджийн Дженовезе може би няма да са единодушни относно определенията за "същност" или заплахата пред нейното развитие, но със сигурност ще се обединят в защитата й срещу всеки критик – включително мен – който твърди, че понятието "същност" е реторично понятие с променлива форма според историческите условия.

Например при обсъждането на учебния план следва да има аргументи относно текстовете, които биха довели до желаните резултати - било то изграждане на добродетелно гражданство или ненасилствено управление. Всички страни ще подкрепят проекта си без значение какви предположения бъдат направени относно невъзможността за генерализиране връзката между образованието и целевите резултати; те категорично ще отвергнат всякакво предложение базираното мнение върху конкретните времеви условия.

Този отказ от крайности винаги може да звучи като релативизъм или опортюнизъм. В следващите глави аз настоявам обаче, че такъв отказ всъщност не представлява нито едното; ценности растат именно в контекста на политически ангажимент вместо просто опониране му чрез абстрактности като разума или справедливостта. Крайният резултат тук не е свободия или липса значимост у думите; линията между позволеното и нежеланото непрестанно се чертае наново въз основа актуалните потребности.

Никой защитник както статуквото така και радикалната промяна няма комфорт във визии представящи прекомернo драматизиране ситуацията независимо дали идват от ляво или дясно.
Стенли Фиш