Иронията

Иронията представлява динамиката на съзнанието, духът, който постоянно оспорва и поставя под въпрос собствените си идеи с цел да запази своята жизненост и контрол върху културните кодове и церемониалните практики. Тя непрекъснато атакува т.нар. свещени предпоставки: чрез своите безцеремонни въпроси разрушава всяко определение, неуморно възражда решенията на всеки проблем и смущава самодоволната педантичност, която се опитва да установи постоянство в дедукцията си. Иронията е символ на тревожността и трудния живот. Тя ни предоставя вдлъбнатото огледало, в което ставаме червени от виждането на нашите изкривени отражения; учи ни да не се обожествяваме и позволява на нашето въображение да запази правото си над непокорната действителност. Човекът, който остава глух към тези шепоти, сам осъжда себе си на застой в догматизъм и блажено затъпяване.

Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е виден френски философ, културолог и музиколог, дългогодишен преподавател по морална философия и метафизика в Сорбоната. Той е ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон; противник е на философията, която "не говори нито до сърцето, нито до въображението", а привърженик е на мислене тип мъдрост. Интересите му включват метафизика „не-знам-какво“ - концепция за онова несигурно понятие - както и "почти-нищо" - липсата при видимо неналичности. Занимава се със също така с добродетелна етика и эстетика на неизразимото. Сред произведенията му са монографиите: "Не-знам-какво или почти-нищо" (1957), "Музиката или неизразимото" (1961), "Смъртта" (1966), "Прошката" (1967), "Невъзвратимото или носталгията" (1974) , “Парадоксът на морала” (1981) между другите работи.