Черно хайку

Стихосбирката „Черно хайку“, написана непосредствено след пандемията и в контекста на две войни, акцентира върху уязвимостта на всяка реалност, разкривайки пропуските в сигурността и предателствата на рутината. Тя осветлява слепите петна на теоретичните концепции и паническото отстъпление на логиката, терора от смъртността и безкрайните способности да се самоизлъгваме. Книгата настоятелно изследва действителността както вътре в нас, така и извън нея, стремейки се да намери поетична динамика сред сухата информация и метафорична стойност в енциклопедичния факт. Авторът черпи вдъхновение от трагизма на новините и светлинките от ежедневието. Различните аспекти на времето – геологичното, историческото и биологичното – са разгледани като експериментално поле, храна за размисъл и изпитание; книгата проучва красотата при психичното оголване и физическия отпечатък на паметта.

„Черно хайку“ има три премиери: българската версия е публикувана от Жанет 45 в Пловдив; гръцкия превод е издаден от Икарос в Атина; а английският вариант е част от сборника “Notes of the Phantom Woman”, представен от Ugly Duckling Presse в Ню Йорк с преводач Джон О`Кейн съвместно с Екатерина Петрова.

Това произведение напомня за музика, която приключва постепенно,
капка по капка.
Зъбът ти се маха всяка сутрин.

Както когато любим човек
ти разказва история,
която не те интересува,
но желаеш тя никога да не свършва –
наричаш това щастие.

Или кадър с градски площад,
с няколко къщи и църквата,
зад които вулканът бушува,
като наречено обичайна сцена.

Имало е ред веднъж, който избухнал.
Така започнало всичко.
Стръвта идваща с натрупаната инерция.

Джордано Бруно вярвал във звездите
като домове за далечни светове;
всяка звезда носела свой процес
и своя собствена тайна
– наричаш това: да не си сам във Вселената.