Има още време

Дияна Тончева майсторски съчетава досадата от живота и привлекателността на разказването. С всеки нов разказ се потапяш все по-дълбоко в света на Кая, чувстваш все повече симпатия към нея и тежестите, които носи, стават част от теб. Жената с остри рамене и гол гръб е обърната към нас; понякога изглежда да изчезва, а друг път – да се утвърдява. Това плавно преминаване между появяването и изчезването ни води до момент, в който започваме да я виждаме все по-ясно. Виждането играе важна роля в живота на всички герои без изключение; няма нито един разказ, в който очите да не са значими – независимо дали като основен или второстепенен елемент. Очите и синьото небесно пространство предизвикват размисли за ежедневните трудности; погледнато нагоре към небето осъзнаваме безкрайността и добротата около нас - особено онази доброта, която представлява достойнство.

Според мен темите, върху които гради Дияна Тончева своите истории, са вечни: старостта и самотата, милосърдието към другите (независимо дали става дума за хора или животни), добротата и любовта – било тя споделена или не. Освен това присъстват усещането за неудовлетвореност относно начина ни на живот, способността да откриваме красотата във бързо избягалите мигове на щастие и умението да запазим детското удивление пред света. И последно - необходимостта от смирение при посрещане на житейските предизвикателства.