Три класически случая: Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев

По време на тържеството на най-ограничените идеи на социалистическия реализъм в българската литература настъпва неочаквано развитие - епическият роман процъфтява. В този контекст се открояват три от най-великите произведения: "Тютюн" (1951), "Железният светилник" (1952) и "Иван Кондарев", който, макар да излиза през периода на „размразяване“, всъщност е замислен, започнат и написан през 50-те години (I том - 1959, II том - 1964).

Фактът, че в средата на ХХ век българският роман, който преди това имаше само sporadični успехи, става водещ жанр и че именно там се появяват редица шедьоври, които не само следват наложените естетически норми, но дори ги оспорват, представлява истинско чудо. То демонстрира как литературата и изкуството могат да напредват не само благодарение на обстановката около тях, а понякога даже въпреки негативните социално-исторически условия. Това подчертава факта, че те разполагат със собствени закономерности за развитие и доказва независимостта си като пространство за духовна свобода – алтернатива на обществото.