Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на ХХ век

Индивидуализмът в българската поезия преминава през различни етапи – от ранните идеи, представени в творчеството на Иван Вазов, до решенията на Стоян Михайловски и Кирил Христов. Тази концепция достига своята пълна форма и се утвърджава като основополагающа норма благодарение на Пенчо Славейков, а завършекът ѝ може да бъде намерен у Пейо Яворов. Този процес разкрива едно уникално българско културно и екзистенциално разбиране, което е част от особеностите на модерната епоха както в латинския Запад, така и в гръцкия Изток по времето около края на XIX - началото на XX век. В този период съществуването на творението започва да заема мястото на самия Творец.
/из Въведение/