Пастирът на звездите. Стихотворения

Цветето

Тя беше цветето на тъгата, заобиколена от износени черни мисли. Беше опакована и натъжена, с някакъв иконографски вид.

Съществуването й бе кратко, но все пак предизвикваше завист у другите. Усмивката й зловещо се разкри и те я уловиха с връвчица.

Продължи да им се присмива дори след смъртта си. Очакваха тя да замлъкне поне когато напуска живота.

Очите й трептяха зад строгите полушария. Всеки получи частичка от нея преди да срещне бога.

Духът й успя да се укрие, а бездушното тяло се върна обратно. Те копнееха да я унищожат, макар че вече беше мъртва.

Как ненавиждаха факта, че е живяла, без даже да осъзнават своята омраза. Тя оставаше цяла дори без дух; дори без бог носеше помазание.

Ще продължава да ги убива със своите нощни цветове. Те желаеха тя да бъде жива само за още повече ненавист към нея.

Надяваха се на нейното възкресение сред облаци от мирисен елей. Вместо това обаче връвта скъса и усмивката й отново се появи в светлината.